Постинг
30.10.2010 21:17 -
Какво е киното за мен
Създавам този блог в чест на киното. В чест на всички филми и сериали, които по един или друг начин са променили живота ми. И в чест на баща ми.
И аз като г-н Профит (сещате се, онзи дето спеше в кашон), получих възпитанието си, чрез киното ( е, не съм побъркана, манипулативна психопатка, но вероятно с него, сме гледали различни филми).
Първият филм, който гледах беше, Индиана Джоунс и храма на обречените - КЛАСИКА. Бях на 5 години. Излишно е да казвам, че началото на 90-те години, родителите ми не налагаха цензура на филмите - "М-м-м замразен маймунски мозък" (между другото, първият филм на ужасите, който гледах, беше за живи марионетки, които убиваха хора, което е причината и до ден днешен да се ужасявам от говорещи кукли).
Баща ми се върна от първият си рейс и донесе едно черно видео Philips и 10 видео касети. Половината бяха с анимационни филмчета (на испански), а другата половина, със записи от испанската телевизия. Сещате се, че онези години, единствените хубави анимации, които излъчваха, бяха по Коледа, в предаването Милион и едно желания, така, че тези касети, макар и на друг език си бяха истинска златна мина.
След като купиха и трите касети от поредицата за Индиана Джоунс, имахме цели 13 касети. Не броим останалите подаръци, които получихме аз и братята ми, защото видеото беше най-значимият. Баща ми го биваше по извиненията - "Деца, съжалявам, че отсъствах 6 месеца, и че вероятно за Коледа няма да съм тук, но какво ще кажете да гледаме някой филм, а аз ще направя пуканките." И така, ние тримата (както споменах тогава бях на 5, големият ми брат на 7, а малкият на 3), се подреждахме на дивана пред телевизора и чакахме търпеливо баща ни да приготви пуканките (по онова време, ги правехме в тенджера, защото даже не бяхме чували за микровълнова. Баща ми така се беше специализирал, че почти не изтърваше негърчета). Имаше нещо обаче, за което беше крайно докачлив - Не можеше да понася, филмът да започне без него. Ако изтървеше началните надписи, изобщо не си правеше труда да гледа филма. "Не мога да го разбера, ако не гледам надписите" - казваше. "Винаги гледай началните надписи". И аз ги гледах. Тогава не ми беше ясно за какво говори, но не ме интересуваше, важното беше да прекарваме време заедно.
И така, прибереше ли се татко ми у дома, предстояха няколко вълнуващи седмици.
След това отново се качваше на кораб и се връщаше след месеци. Междувреминно, майка ми успяваше да се грижи за нас, което си беше постижение. Телевизията беше награда, за всеки, кайто слуша и помага. След това започна да се пропагандира, колко е вредна за очите, че децата не бива да гледат телевизия и бля,бля досадни неща. Добре, че майка ми си има свои методи за възпитание. Като малка, аз не знаех какво е вечерен час, или наказание. Беше ми много странно как другите родители възпитават децата си. Бяха ужасно строги.
Като дете живеех в Кайсиева градина (кв. на Варна). Най-прекрасното място, на което можеш да порастнеш. Нови панелни блокове, много място за игра - площадки, игрища, едно дере (което вече не съществува) и много, много деца. Беше рай. Прекарвахме по голямата част от деня в игри, бягане, скачане, дама, ластик, въже...(от кога не съм виждала деца да играят на ластик или на въже). Времето минаваше бързо. Разбира се баща ми ми липсваше, но нали щеше да си дойде и да гледаме филми. Бях спокойна. Имахме си нашата традиция.
Никога повече не го видях. Един ден телефонът звънна, аз вдигнах, една жена, която очевидно имаше проблем с поемането на въздух, ме помоли да извикам майка ми на телефона. Беше 14-ти Февруари.
Станал инцидент на кораба на баща ми. Нещо се запалило и той и колегата му пострадали сериозно. Следващото, което си спомням е, че майка ми замина за Испания и я нямаше няколко месеца. Баща ми издъхна на 1-ви Април. Беше се борил, но изгарянията били твърде тежки. Бях на 7.
Донесоха тялото му в запечатан ковчег. Така и не успях да го видя отново.
Останаха ми касетите и видеото, които пазя и до ден днешен. Баща ми беше влюбен в киното. Всички сме наследили това от него - когато гледаме филм, не ни задавайте въпроси, просто не ви чуваме. Потъвам толкова дълбоко в историята, че светът не съществува. И винаги гледам началните надписи. Вече съм толкова добра, че мога да ви кажа дали ще е хубав филма, само по тях.
Този блог ще е за филми. За това как те промениха живота ми. За това как те, могат да променят вашият.
И аз като г-н Профит (сещате се, онзи дето спеше в кашон), получих възпитанието си, чрез киното ( е, не съм побъркана, манипулативна психопатка, но вероятно с него, сме гледали различни филми).
Първият филм, който гледах беше, Индиана Джоунс и храма на обречените - КЛАСИКА. Бях на 5 години. Излишно е да казвам, че началото на 90-те години, родителите ми не налагаха цензура на филмите - "М-м-м замразен маймунски мозък" (между другото, първият филм на ужасите, който гледах, беше за живи марионетки, които убиваха хора, което е причината и до ден днешен да се ужасявам от говорещи кукли).
Баща ми се върна от първият си рейс и донесе едно черно видео Philips и 10 видео касети. Половината бяха с анимационни филмчета (на испански), а другата половина, със записи от испанската телевизия. Сещате се, че онези години, единствените хубави анимации, които излъчваха, бяха по Коледа, в предаването Милион и едно желания, така, че тези касети, макар и на друг език си бяха истинска златна мина.
След като купиха и трите касети от поредицата за Индиана Джоунс, имахме цели 13 касети. Не броим останалите подаръци, които получихме аз и братята ми, защото видеото беше най-значимият. Баща ми го биваше по извиненията - "Деца, съжалявам, че отсъствах 6 месеца, и че вероятно за Коледа няма да съм тук, но какво ще кажете да гледаме някой филм, а аз ще направя пуканките." И така, ние тримата (както споменах тогава бях на 5, големият ми брат на 7, а малкият на 3), се подреждахме на дивана пред телевизора и чакахме търпеливо баща ни да приготви пуканките (по онова време, ги правехме в тенджера, защото даже не бяхме чували за микровълнова. Баща ми така се беше специализирал, че почти не изтърваше негърчета). Имаше нещо обаче, за което беше крайно докачлив - Не можеше да понася, филмът да започне без него. Ако изтървеше началните надписи, изобщо не си правеше труда да гледа филма. "Не мога да го разбера, ако не гледам надписите" - казваше. "Винаги гледай началните надписи". И аз ги гледах. Тогава не ми беше ясно за какво говори, но не ме интересуваше, важното беше да прекарваме време заедно.
И така, прибереше ли се татко ми у дома, предстояха няколко вълнуващи седмици.
След това отново се качваше на кораб и се връщаше след месеци. Междувреминно, майка ми успяваше да се грижи за нас, което си беше постижение. Телевизията беше награда, за всеки, кайто слуша и помага. След това започна да се пропагандира, колко е вредна за очите, че децата не бива да гледат телевизия и бля,бля досадни неща. Добре, че майка ми си има свои методи за възпитание. Като малка, аз не знаех какво е вечерен час, или наказание. Беше ми много странно как другите родители възпитават децата си. Бяха ужасно строги.
Като дете живеех в Кайсиева градина (кв. на Варна). Най-прекрасното място, на което можеш да порастнеш. Нови панелни блокове, много място за игра - площадки, игрища, едно дере (което вече не съществува) и много, много деца. Беше рай. Прекарвахме по голямата част от деня в игри, бягане, скачане, дама, ластик, въже...(от кога не съм виждала деца да играят на ластик или на въже). Времето минаваше бързо. Разбира се баща ми ми липсваше, но нали щеше да си дойде и да гледаме филми. Бях спокойна. Имахме си нашата традиция.
Никога повече не го видях. Един ден телефонът звънна, аз вдигнах, една жена, която очевидно имаше проблем с поемането на въздух, ме помоли да извикам майка ми на телефона. Беше 14-ти Февруари.
Станал инцидент на кораба на баща ми. Нещо се запалило и той и колегата му пострадали сериозно. Следващото, което си спомням е, че майка ми замина за Испания и я нямаше няколко месеца. Баща ми издъхна на 1-ви Април. Беше се борил, но изгарянията били твърде тежки. Бях на 7.
Донесоха тялото му в запечатан ковчег. Така и не успях да го видя отново.
Останаха ми касетите и видеото, които пазя и до ден днешен. Баща ми беше влюбен в киното. Всички сме наследили това от него - когато гледаме филм, не ни задавайте въпроси, просто не ви чуваме. Потъвам толкова дълбоко в историята, че светът не съществува. И винаги гледам началните надписи. Вече съм толкова добра, че мога да ви кажа дали ще е хубав филма, само по тях.
Този блог ще е за филми. За това как те промениха живота ми. За това как те, могат да променят вашият.
Търсене
За този блог
Гласове: 129
