Само веднъж видях баба да плаче. Бях на 11. Сурова жена беше тя. Няма да те прегърне или да ти каже добра дума, когато ти е тежко. Живота я беше направил такава. Но там на двора, нещо в нея се промени. 

           

            Стоях на топло до печката и както ми беше заръчала, разбутвах жарта, та да се изпекат равномерно картофите. Не си и помислях да мръдна на повече от метър, от тази незаменима топлина. Колкото и горещо да беше, не ми идваше в повече. Баба влезе. Събу калните галоши, които бяха изрязани във формата на чехли, наведе се да пооправи вълнените си терлици и заплака.

            - Бабо, какво ти е? Добре ли си? - попитах, а тя ме сряза с един остър тон и забърса сълзите си, с грапавите си пръсти. Ръцете й бяха отрудени, тъмни, а в пукнатините им винаги се събираше черно. Сигурно защото тя никога не използваше ръкавици. Независимо дали копае, засажда в градината или дои козата. Дланите й, ми приличаха на ясно очертана карта. Представях си, че под бенката на дясната й длан, която и аз наследих, е скрито съкровище. Само истински труд може да направи ръцете ти такива. Умората, грижите и трудностите, оставят своят отпечатък. Но ръцете на баба бяха красиви. В тях имаше някаква тайнствена история, на която никога нямаше да узная края.

            Да видиш стар човек да плаче, е нещо, което оставя дълбока следа у теб. Може би защото се заблуждаваме, че ако преживееш достатъчно, се научаваш да се справяш с всичко. Но винаги има нещо, с което човек не може да се пребори. Колкото и да преглъщаш сълзите си, те все ще намерят начин да излязат навън.

            Баба се захвана да шета и да готви. Знаех, че каквото и да я попитам, няма да ми отговори, за това продължих да ръчкам сърдито жарта, а тя реже лук и си мърмори под носа: - "Родители и съпруг погребах, но не заплаках. Ръката си счупих, пак не заплаках. Ей го на, лук режа, сълзи няма, а то, заради един пес... Все съм се смяла на хората, дето плачат за животни. Глезли ми циврят. Животните душа не носят! За тях ли ще плача? И все им виках: "Вий за хората плачете, не за животните."

Опря се с две ръце на масата и отново заплака. Мълчах. Чаках я напрегнато да проговори.

            - Роман умря! 

            Роман? Кучето? Той беше едно от ловджийските кучета на чичо. Баба ги гледаше на двора. И от всички тях, баба най-много хокаше Роман. Пръчката все играеше по неговия гръб. А той, все не спираше да лае. Когато мине човек, когато луната е прекалено голяма, когато кокошките излизат навън. Лае ли лае. Ден и нощ. Как не прегракна. Беше ме страх да го доближа.

            Веднъж в отсрещната къща, имаше котило котета. Едно малко коте, беше излязло на улицата. Роман се откъсна от веригата си, някак мина под металната ограда и грабна котето. Не го разкъса. Помислил го за заек и нали е обучен, занесе го на баба, в предния двор. Беше много доволен от себе си. Така щастливо махаше с опашка. Баба отиде, върна котето на съседите и хубаво го нашари с тоягата.

            И все най-малко храна, на него даваше. И все му викаше " Романе, голям си глупак! На, яж, глупчо." Обаче го обичаше. Такава е баба - най-е строга, с онези, които обича най-много.

            Как не чух, че Роман не лае вече? Та той огласяше цялото село. Но някак бях свикнала с този досаден шум, а когато вече го нямаше...

            За толкова години, видях баба да плаче само за Роман - за "животното без душа".

            След като разтреби къщата и наготви, баба отиде до иконата, прекръсти се и каза: - "Почивай в мир, глупак такъв!"