Седем души (Seven pounds).
Да си представим, че дълбоко в себе си знаеш, че си добър човек. Отговорен човек. На който му пука за чувствата на другите. Който никога не би наскърбил или унизил умишлено, друго човешко същество. Ти си добър човек! Но това достатъчно ли е? Може ли това да те предпази, от лошите неща, или точно обратното?
Караш си колата, губиш контрол за не повече от секунда и животът ти вече не е същият. Щом не си господар дори на следващата секунда, какво да говорим за целият ти живот.
Удър. Писък. Тишина. Тишината винаги е знак, че нещата са зле. Но ти си добър човек! Не бягаш! Оставаш! Защото така трябва.
“Седем души загиват при автомобилна катастрофа.” Случи се! Почти като на сън, но се случи. Не можеш да върнеш времето, колкото и да ти се иска. Вината е твърде голяма, за да можеш да живееш с нея. Защото си добър човек. Отнел си нещо от света и не знаеш как да го върнеш.
“Ще сложа край на живота си” – един ден, неизбежно се прокрадва тази паразитна мисъл. Без вината, без болката…но как това ще поправи стореното. Така само ще избавя себе си, а защо да си правя подобна услуга? Заслужавам да страдам. Отнех живот. Не един, а седем. Какво мога да дам? Ще дам животът си, но не стига. Не е достатъчно! Да можех да умра седем пъти… И ето вдъхновяваща мисъл – Ако един живот е безценен, не мога да го изкупя с нищо друго, освен с друг живот…може би така ще поправя стореното. Ще дам всичко, което имам. Хората се нуждаят от органи всеки ден, нали? А аз мога да помогна. Да, ще сложа край на живота си, но няма да е напразно. Ще спася седем души. Да! Защото съм добър човек.


Като цяло обичам филмите, в които чак накрая разбираш за какво става въпрос. Тогава идва и задължителната мисъл – “А-а-а-а, това ли било”. “Седем души” е такъв филм. Малко мрачен (добре де, доста), но наистина те кара да се замислиш. За живота, за смъртта. За това, че всичко е назаем. Ако проявите достатъчно търпение и не го изключите, щом ви доскучее да разсъждавате– “за какво по дяволите е всичко това” – може и да ви хареса.


Блестяща роля на Уди Харълсън (доста голям скок като актьор, след “Белите не могат да скачат”). Прекрасен образ, толкова добре пресъздаден, че накрая на филма, ми идва да го прегърна.

Та-а-а ако се чудите какво депресиращо, със съмнителен хепи енд, филмче да си пуснете, препоръчвам ви този.