Днес е Св. Валентин. Видях много мъже да носят цветя. Надявах се да видя някой, който да носи цвете с изражение на лицето, което да казва - "Хей, сега ще зарадвам любовта на живота си". За съжаление, чрез забързаната си крачка и неудобството в погледите, по-скоро казваха - "Боже, ще направя каквото се иска от мен, само дано свърши по-бързо и да ме видят възможно най-малко хора, да нося тоя глупав букет".
Имам приятел, който се криеше зад всяка барака по пътя до любимата си, за да не го видят, че носи цвете. Защо? Защото в съзнанията си имаме схващането, че щом подариш цвете на някого, значи държиш на него. Ако държиш на него, значи си уязвим. Ако си уязвим, значи си слаб.
И именно ние, жените поставяме половинките си, в едно задължаващо положение, което някак успява да скапе този иначе чудесен празник. А именно:
А:  Първо да изберат най-скъпият, най-големият, най-внушителният, най, най, най, букет. После да го транспортират от точка А до точка Б, без никой да ги види. Да го поднесат с подходящите думи и да изтрият доволни изпотените си чела с думите: "Добре, това мина"
Б:  Да не ни поднесат букет и да им се наложи да обясняват, че въпреки всичко много държат на нас и т.н. После цялата вечер минава в сянката на несъществуващият букет и задължителните женски думи - "Не, няма проблем. Не, не се сърдя." 
Мъжете както обикновено са практични и избират по-малкото зло.
И как, обяснете ми, букетът успя дя се превърне  в поредното състезание - " О, моят е най-голям, значи ме обича най-много; О, моят е най-скъп, значи държи много на мен; О, моят го получих по куриер, значи съм много специална" и прочие дрън-дрън глупости. Кога започнахме да измерваме любовта. А любовта е нещо прекрасно и чисто. Нещо, което не бива да бъде "доказвано" по такъв грозен начин.
И знаете ли, този ден щеше да е трагедия, ако не бях видяла как едно 16 годишно момче се наведе и откъсна за момичето, което беше с него, няколко кокичета от градинката пред блока. Тя го погледна така, сякаш той държеше звезда в ръцете си. Беше много мило. Без притеснение. Без задължение. Е, една бабичка му се развика от терасата, да не й къса кокичетата и малко развали романтиката, но... нали знаете, няма пълно щастие на този свят. Тези малки жестове обаче са изключително важни. Те са способни да ти сгреят сърцето дори след години. И знам, че това момиче винаги ще си спомня кокичетата пред блока и погледа на момчето. Истинската любов е такава. Кара те да държиш на нещо не заради стойността му, а заради начина по който те е накарало да се чувстваш.
Не обичам да получавам цветя! По какъвто и да е повод.
Да, ще ухаят приятно. Известно време ще красят домът ми. Но после умират. Нищо не ме натъжава повече, от изхвърлянето на умрели цветя. От тях остават само почернели пръчки и сухи листа в лъскав целофан.
Празникът е свършил. Поводът е отминал. Цветето е изпълнило предназначението си - да ти докаже, колко ценен, обичан или уважаван си и е платило за това с живота си.

Искам да ви подаря една песен. Така според мен звучи любовта.

Чудесен музикален избор си направила!
Радва галещо душата!
Четейки написаното се сетих за...Милион, милион, милион алых роз...:)
Нека всеки усети аромата на празника по своя начин и както му харесва!
Много вълнуващи мигове за теб!:)))

за постинга, съгласна съм с теб.
Любовта звучи наистина прекрасно!

Не знам защо, но когато слушам тази мелодия се чувствам сякаш някой ме е ритнал в стомаха. Прави ме нещастна и едновременно щастлива. Странно усещане. Като самата любов :)))))))