Постинг
04.10.2012 22:16 -
Сега и тогава - Now and then
Много съм виновна... и непостоянна. Като луната, която обожавам. Спрях да пиша. Просто спрях. Спрях да правя много неща, които обичам поради липса на време, поради това, че нещо все отвлича вниманието ми. Децата имат този талант и много други.
Някъде четох, че ако искаш да имаш повече време, трябвало да спреш да гледаш телевизия. Е, аз не бих стигнала толкова далеч. Ако трябва, ще отрежа от съня, но не и от филмите.
И тъй като днес ме е обхванала носталгия ще ви разкажа за онова лято, когато всичко започна да се променя. Всичко беше същото, но някак различно. Както във филма "Сега и тогава". А моето "сега" е твърде далеч от "тогава", макар че не беше толкова отдавна.
Обичам този филм, защото ми напомня за моето собствено детство.
Мястото където израснах беше подобно на този квартал, само че вместо къщи в предградията, имаше блокове.
Родителите ни живееха врата до врата с най-добрите си приятели. Никой не си заключваше вратата.
Беше пълно с деца и с места, на които да играем. Всеки летен ден беше приключение.
Не ми вярвате? Това лято имах толкова рани и натъртвания, че не можех да ги преброя. Нямах представа, че влизането в чужда собственост, за да си набереш грозде, всъщност не е редно. И кой да знае, че пазачите стрелят с морска сол.
Това лято излизайки от една шахта ме ухапа паяк. Да, паяк. Беше голям и жълт, с черен кръст отгоре. Инцидентно ударих с камък едно момче по главата.
А лятото на 12-тият ми рожден ден беше прекрасно. Имаше безкрайни поляни, кайсиеви градини, футболни игрища, площадки и разбира се, любимото ни дере. Понякога го сънувам.
Спомням си, че това лято си бяхме построили къща там. Беше от картон, клони и листа, но беше нашата къща. С няколко камъка за сядане и две автомобилни гуми, които криехме там.
После изкопахме дупка, с идеята да е окоп, за следващата война между кварталите и копаейки открихме в земята стара лъжица, вилица, часовник и метална чаша. Бяха завързани в платнена торбичка. На чашата беше щамповано 1962 година. Сещате се, че за едно 12 годишно дете, това е като да намери мумия или съкровище. И това си беше нашето съкровище. Бях убедена, че 62-ра година, е поне преди 4 века. Дори питах майка ми, били ли са изобретени влаковете тогава, а тя ми се обиди.
Веднага се появиха теории, че вещите са на някой, който по време на войната (коя война? Нямам представа) се е скрил на това място и преди да го открият и убият, е заровил последното си притежание тук.
Надявам се филмът да се хареса и на вас. Спомнете си вашето най-прекрасно лято!
Някъде четох, че ако искаш да имаш повече време, трябвало да спреш да гледаш телевизия. Е, аз не бих стигнала толкова далеч. Ако трябва, ще отрежа от съня, но не и от филмите.
И тъй като днес ме е обхванала носталгия ще ви разкажа за онова лято, когато всичко започна да се променя. Всичко беше същото, но някак различно. Както във филма "Сега и тогава". А моето "сега" е твърде далеч от "тогава", макар че не беше толкова отдавна.
Обичам този филм, защото ми напомня за моето собствено детство.
Мястото където израснах беше подобно на този квартал, само че вместо къщи в предградията, имаше блокове.
Родителите ни живееха врата до врата с най-добрите си приятели. Никой не си заключваше вратата.
Беше пълно с деца и с места, на които да играем. Всеки летен ден беше приключение.
Не ми вярвате? Това лято имах толкова рани и натъртвания, че не можех да ги преброя. Нямах представа, че влизането в чужда собственост, за да си набереш грозде, всъщност не е редно. И кой да знае, че пазачите стрелят с морска сол.
Това лято излизайки от една шахта ме ухапа паяк. Да, паяк. Беше голям и жълт, с черен кръст отгоре. Инцидентно ударих с камък едно момче по главата.
А лятото на 12-тият ми рожден ден беше прекрасно. Имаше безкрайни поляни, кайсиеви градини, футболни игрища, площадки и разбира се, любимото ни дере. Понякога го сънувам.
Спомням си, че това лято си бяхме построили къща там. Беше от картон, клони и листа, но беше нашата къща. С няколко камъка за сядане и две автомобилни гуми, които криехме там.
После изкопахме дупка, с идеята да е окоп, за следващата война между кварталите и копаейки открихме в земята стара лъжица, вилица, часовник и метална чаша. Бяха завързани в платнена торбичка. На чашата беше щамповано 1962 година. Сещате се, че за едно 12 годишно дете, това е като да намери мумия или съкровище. И това си беше нашето съкровище. Бях убедена, че 62-ра година, е поне преди 4 века. Дори питах майка ми, били ли са изобретени влаковете тогава, а тя ми се обиди.
Веднага се появиха теории, че вещите са на някой, който по време на войната (коя война? Нямам представа) се е скрил на това място и преди да го открият и убият, е заровил последното си притежание тук.
Надявам се филмът да се хареса и на вас. Спомнете си вашето най-прекрасно лято!
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 129
